Топлото слънце грееше
над гората, където зайчетата си играеха.
Едно зайче скокна подир приятелче, затича се,
друго побягна, трето, там, усмихнато, припича
се. А Зайко в храстите се скри ... и откри някой,
който не искаше да бъде
намерен.
- Здрасти! – каза
Зайко. – Искаш ли да си играеш
с нас?
Таралежчето се изплаши
... и не отвърна. Наместо
това наведе глава и
се сви в бодлива топка. Зайко
се зачуди, нима таралежчето
не иска да играят
заедно?
А може би трябва да
го развесели. Зайко се
огледа за нещо меко
и гъделичкащо и намери перце.
Гъди, гъди, гъди ...
Ежко се засмя, но Зайко
не го чу. Тогава му хрумна да опита с нещо
сладко. Той
отскочи до близкия
храст и набра къпини. След това остави
няколко до таралежчето
и зачака. Но Ежко не
помръдна. Зайко беше учуден.
“Къпините не са ли
вкусни?”, мислеше си Зайко.
Подуш – подуш, хап!
Бяха много вкусни. Или
поне Зайко мислеше така. Но Ежко все още
не беше казал
нищо. Зайко не знаеше
какво да направи. Затова се затича към
баща си.
- Татко, защо таралежчето
не иска да играе с мен? –
попита той. – Аз бях толкова
добър.
Таткото се усмихна.
- Може да е изплашено.
Почакай малко!
И Зайко изтича да играе
с другите зайчета. Те хукнаха да се гонят
и състезават. Но
таралежко все така
не идваше при тях. Веселите малчугани
подскачаха, забавляваха
се и се смееха. Но таралежчето
го нямаше.
Мина много време. Зайко
се приближо до дървото.
- Искаш ли да
играем заедно? – викна той.
Но Ежко си беше заминал.
Тогава чу ниско гласче:
- Здравей! Може ли
да играя с Вас?
И така в този топъл,
слънчев ден малките зайчета и едно малко
таралежче си
играеха в гората. Ежко
зайченце преследва, то пък се изплъзва.
Едно зайче се е
скрило и усмихва ...
защото има нов приятел.
Няма коментари:
Публикуване на коментар